ДА СРЕЩНЕШ ДЖЕЙМС ХЕТФИЙЛД                                                                        English

Четири часа преди Metallica да излязат за втори път пред българските си фенове на Националния стадион „Васил Левски” е срещата ми с представители на Вирджиния Рекърдс, които… Които да ме заведат в бекстейдж зоната на събитието, където аз и още няколко представителя на различни медии да се срещнем с членове на Metallica. Чакам от около двадесет минути и почвам леко да се колебая дали мястото, където съм, изобщо е мястото на срещата, но забелязвам още няколко души с отвеян поглед и прес баджове. Тъкмо, когато се бях самоубедила, че това е моментът да се снабдя с тежки успокоителни, се появиха и хората, които очаквахме. Напреднахме едва с една бариера разстояние и естествено, оказа се, че има още за чакане. Във всеки случай всяка предварителна информация, която имах, се потвърди тогава… оставаше около час до срещата ми с Джеймс Хетфийлд, основател и фронтмен на Metallica. Няма да се хвърлям в описания и суперлативи, не знам дали в такава ситуация е нормално човек да е леко попритеснен, но откровено казано ако имаше уред, наречен „притеснениетомер”, сигурно в онзи момент щях да го счупя с показателите си. Няма значение, успешно симулирам хладнокръвие.

Половин час по-късно вече сме в бекстейджа и се разпределяме по маси за срещите. Чакаме. Пушим нервно пред тентите. Играем на бесеница с едни луди като мен… Чакаме… Пушим нервно пред тентите… В някакъв момент настава леко оживление и дългокос, къдрав не-точно-младеж се задава към нас с още няколко човека. Докато аз си мисля „А, бе… тоя го познавам отнякъде…”, Кърк Хамет минава покрай нас и поздравява толкова непринудено и сърдечно, все едно те е срещнал стар приятел случайно на улицата. Той не идва при нас, ще говори с радиата. Във всеки случай се връщаме по местата да чакаме нашия човек. И той не закъснява много.

На масата сме общо осем медийни представителя. Още с влизането си Джеймс се шегува с нас как така още не сме започнали да се бием с плодовете от масата от скука. Полета му бил приятен, не иска нищо, свеж и шеговит. Присъствието му е толкова категорично и завлядяващо, че поглъща вниманието на всички веднага, а най-интересното е, че и моето притеснение се изпари на минутата. Думата, която описва Джеймс Хетфийлд изцяло, е харизматичен. По време на цялата среща се смее, отговаря с много хумор и ирония, много земен и топъл е.

Изключително жестономичен е - за да ти обясни едно нещо, изиграва цяла пиеса, а магнетичният му глас само допълва картинката. Облечен е просто с дънки и тениска и демонстрира изрисуваните си ръце, които феновете на стадиона така и не видяха онази вечер. От всички татуировки, най-много ми допада тази на дясната му китка: „М” от логото на Metallica и „81” - годината, в която групата е основана. Мило, нали.

А ето и как протече разговорът на нашата маса, нередактиран и предаден максимално точно. Публикуваме и въпросите, зададени от другите медии:

Какво да очакваме от новия албум, Death Magnetic, и били могъл да го сравниш с някой от предишните албуми на Metallica? С кой би го сравнил?

Джеймс Хетфийлд: В момемтна, в който излезе, хората ще го сравняват с каквото имат нужда да го сравняват... Мисията ни беше да е върнем назад и да хванем отново есенцията и глада за Metallica и аз виждам това най-вече в “Master Of Puppets”, а и мисля, че и самото асемблиране на албума, песните, които избрахме, са разнообразни като в “Master Of Puppets” - балади и инструментали, кратки и бързи песни, епични... Но също така звучи като днес: по-голям, повече “в лицето ти”, ако ме разбираш, звуково те са много по-технологични, което позволява да бъдат много по-близо до тялото ти. (смее се) Така че, има най-доброто от всеки вид.

Ако нямаш нищо против, бих те върнал повече от 20 години назад. Би ли ни казал какъв човек беше Клиф Бъртън, какво си спомняш от него и ако би могъл да го сравниш с Джейсън Нюстед и Робърт Трухильо?

Джеймс Хетфийлд: Оу... Очевидно са много различни хора. Всичките добри басисти, всичките различни характери. Характера на Клиф беше много... Нека кажем, че беше много спокоен, но имаше едно готово за атака чувство около него, ако ме разбираш. (смее се) Обичаше музиката, обичаше да свири, обичаше да пише музика, беше може би наистина първокласен китарист. Имаше доста добра местна база приятели. Много здрав. Но присихически беше готов на всичко! Наистина готов на всичко! И, естествено, на сцената... просто блестеше, блестеше ярко.

Виж, идването на Джейсън в групата беше доста трудно, беше в трудно за нас време. Хващахме се за сламката, само и само да запазим групата и свиренето ни караше да се чувстваме добре. Така че се нуждаехме от басист. А Джейсън... беше достатъчно добър, имаше собствена банда, на която беше фронтмен, пишеше песни, бе пял... Той свиреше с перце, което беше изцяло ново усещане, следваше китарата много. Мисля, че той беше прекалено много фен в началото и наистина се опитахме да изкореним фена от него (удрайки с юмрук ръката си), което обаче не проработи кой знае колко. Бих казал, че той уважаваше Клиф много, но му беше трудно да заеме мястото му. Беше трудно.

Мисля, че Роб... той е много уважаван в света на музиката, неговата чувствителност, неговият характер, личността му; много лесен за комуникация, много спокоен. Има свой собствен имидж и не се опитва да пасне в обувките на Клиф, Така че, мисля че всички те са много различни, а Робърт, вече сякаш е бил в групата винаги.

Къде намираш тази енергия, тази оргомна енергия и това чувство?

Джеймс Хетфийлд: За музиката? За концертите? За...

Концертите, мисията, работата с групата...

Джеймс Хетфийлд: Ами, от къде идва? Защо...

Енергията, страстта?... Енергията в песните?

Джеймс Хетфийлд: Да, да... Ами, вярвам, че това да мога да пиша музика е дарба, моят дар, да мога да комуникирам по този начин. Мисля, че без това... бих загазил! (смее се) Бих бил някъде другаде, нормално, “Пуснете ме навън!” Може би... Енергията е като предавана помежду ни в известен смисъл, особено на сцената, няма съмнение че… Новата дрога, да ходиш по сцената първите няколко минути е „ДААА!”, и е толкова силно, направо ново ниво на човешко усещане, да крачиш напред назад, после да пееш думите, блъскаме се наляво надясно, но не по агресивен начин, а разбираш ли ме, по един обединяващ и свързващ начин, с обич. Често се случва с групата, докато сме в студиото и пишем, има хора, които обичам и използвам за това подаване. Хвърляш идея, те ти я мятат обратно, връща се, разраства се и не можеш да повярваш, че се е появила от нищото… Е, мисля си, че се е появила от някъде, но не можем да бъдем сигурни… И сме благодарни за тази си дарба. Ние четиримата заедно, има защо да сме се събрали заедно, не е случайно. Според мен всеки поотделно е добър, добър музикант, добър певец… оу, доста добър барабанист, но взети заедно се случва магията и тя се разпространява.

Радваш ли се, че Metallica е начин на живот, дори религия?

Джеймс Хетфийлд: Стремял съм се към това цял живот. Винаги съм търсил един вид семейство. Моето семейство… Е, всеки си има историята за семейството. (смее се)

Не, не. Въпросът ми беше за феновете ви… Metallica за феновете си е начин на живот, религия.

Джеймс Хетфийлд: Да, да. Това е семейството, за което говорех, да. Мисля, че красотата на Metallica e в искреността ни, на нас четиримата. (Продължавам да соча натам, защото сме на онзи плакат) Ние четиримата притежаваме честност. Когато се съберем, когато пишем, пишем за страховете си, за най-дълбоките си и тъмни работи. И когато някой е уплашен от нещо и ние пишем за това и някой го чуе, то той се чувства успокоен - това чувство на „аз, не съм бил единствения.” Така че има аутсайдери някъде там, може би, и хора, които си мислят, че са..., но не са. Просто и ние сме такива, те не са сами. Така, че… мисля си, всяка страна, в която отиваме си мисли или усеща, че притежава Metallica. Това е… „Те са наши!” И чувството е страхотно! Където и да отидем, сме си вкъщи.

Представи си, че животът ти е филм, какво щеше, да е заглавието?

Джеймс Хетфийлд: (смее се) Уау! Ами “Some Kind Of Monster”… Това не беше… този филм! Филмът е добър, но съм го гледал само два пъти. Добре, достатъчно. Моят живот или този на групата?

Твоят.

Джеймс Хетфийлд: Моят… Оу… Ъъъ… Как щеше да се казва?... Ааа, „Късметлия”?... Не, какво ще бъде, какво ще да бъде… Не знам, не знам. Ще си помисля. (смее се)

Какво беше най-важно за теб, когато беше на 20 и какво е сега?

Джеймс Хетфийлд: Заглавието на филма щеше да бъде „Почти”. Не знам какво трябва да означава това. Почти умрял, почти нещо си, почти щастлив, почти направил най-добрия запис на всички времена, почти доволен… Не знам… Добре…

Просто се чудех, какво си пееш под душа?

Джеймс Хетфийлд: Аааа, аз не си взимам душ, не! (смях) Какво си пея под душа… По принцип правя вокалните си разгрявания. Или взимам iPod-а си и си пускам каквото и да било и припявам, което е най-приятното… Семейството ми е с мен на турне сега. Аз имам три деца. Синът ми, той е на осем… трудно е да го накараш да се изкъпе, хаха. Но влезе ли веднъж в банята, е там за час… и пее ли пее, толкова е невероятно да го слушаш. Когато го слушам, той дори и не предполага, така че е толкова истинско и неподправено.

Скоро имаш рожден ден. Има ли нещо специално, което би искал да получиш като подарък?

Джеймс Хетфийлд: Просто да бъда обичан от семейството си, да бъда с тях… Да бъдем заедно на рождения ми ден. Жена ми е много… „Трябва да си там!” Не може да е следващия уийкенд, трябва да е точно ТОЗИ ДЕН, в който си роден и ти трябва да си там. „Добре… Добре…” И има торта за закуска.

Въпрос на Stroeja.com: Бих искала да те попитам нещо за новия албум. Преглеждайки заглавията на песните, а и името на самия албум и визиите към него, сякаш доста е мрачен. Създава усещане за смърт, край, изгубени моменти, това ли е основната тема на албума? Толкова ли е мрачен?

Джеймс Хетфийлд: Не мисля, че е мрачен… Или поне не остава мрачен. Не знам как да го обясня. Има нещо като… Не знам как да го обясня… Не е мрачен, тип „няма надежда”, в него е заложен смисъла на надежда и предполагам вяра в човека, вяра в нещо друго, което е причината за всичко останало. Мисля си, че основното в “Death Magnetic”, причината да изберем това заглавие е защото някои от песните третират темата за смъртта. Всички ние се изправяме пред смъртта, сами, а магнитът в действителност има един полюс, който привлича, и друга страна, която отблъсква. Има хора, които са поглъщащо привлечени от смъртта. Защо? Не знаем. Може би са обсебени от нея, може би мислят, че скоро ще умрат или се притесняват от това. Или като такива като Лейн Стейли, вокала на Alice In Chains, който беше обсебен от смъртта и в крайна сметка умря. Какво го дърпа в тази посока? И от другата страна са хората, които ги е страх от смъртта. Никой не иска да говори за нея, дори когато се случва в собственото им семейство, в болницата. Особено в Америка, никой не иска да спомене, че техните… „След като умреш, това ще се случи.” Никой не иска да говори за това, това е големият слон в стаята, когото всички се правят че не забелязват. (покрива едната страна на очите си) Така че малко по тази веселка темичка.

Въпрос на Stroeja.com: Би ли ми казал нещо конкретно за специалното шоу от пакета на албума? Знам, че ще има кредитна карта с код, с който ще може да се сваля запис на шоу през Септември в Европа… Избрали ли сте вече мястото?

Джеймс Хетфийлд: Да.

Планирали ли сте вече нещо?

Джеймс Хетфийлд: Хаха, да.

И няма да ми кажеш нищо, нали?

Джеймс Хетфийлд: Казвам ти „Да”. (смее се)

Добре… В коя част на Европа?

Джеймс Хетфийлд: Да, в европейската част.

Нима?

Джеймс Хетфийлд: Значи ти си тази, дето ходи да разклаща коледните подаръци?! (показва разклащащо движение с ръце) „Знам какво еее!” Не, някой неща в този свят трябва да си остават изненада, си мисля. Имат да се случват много специални неща. Включително специална опаковка за албума, уникални предмети, които са добре премислени предварително и които трябва да бъдат представени в подходящия момент.

Въпрос на Stroeja.com: Сменихте продуцента си за този албум и пред Rolling Stone казваш, че причината е в нуждата от глътка свеж въздух. Получи ли се и как Рик повлия на работата върху “Death Magnetic”?

Джеймс Хетфийлд: Мисля, че се получи. И… да сме заедно с Боб последните пет албума си е доста дълго време… „St. Anger” беше пречистващ и край на една глава. Нов басист, ново отношение към живота и групата и нов продуцент… беше си на мястото! Знаехме, че искаме да работим с някой друг, но не знаехме с кого точно, но искахме да почнем отначало. Със “St. Anger” това всички да са около нас - терапевт, продуцент, озвучител, мениджмънт, всички уверявайки се, че няма да се провалим… Докато знаейки, че сме само ние четиримата в студиото, например „Ааа, да започваме ли?”, „В колко започваме?”, „Ами, аз ще дойда към 10…”, „Нека започнем да правим графика…”, „А, ми добре…” Почвахме да се оправяме сами и чувството беше страхотно. Рик Рубин е от типа продуценти, които няма да те проверяват „Работите ли?”, „Там ли сте вече?”, „Върви ли?”… Трябваше сами да се оправяме и мисля, че това беше добре за нас, да се върне отговорността от това да си група и да си в студиото да пишеш.

Музиката, парите, славата… кое задържа бандата заедно през цялото това време?

Джеймс Хетфийлд: Всяко едно от тези неща играе своята позитивна роля и своята негативна роля. Фактът, че имахме пари да наемем терапевт да ни помага - ако нямахме това, можеше изобщо да не сме тук. Голяма част от парите, които сме направили, сме инвестирали обратно в групата. Като например да купим поле с къщи… (смее се) Като например да дойдем на този концерт с чартърен самолет, а не с автобус. Пристигаме тук свежи, аз давам интервю и ми е приятно. Така че това са инвестирани пари обратно. Частта със славата, зависи от отношението ти - можеш да бъдеш затворник на славата си или можеш да го обърнеш по позитивен начин и да си създадеш повече приятели. Аз правя и двете… зависи кой ден сме, предполагам.

Другото, което спомена, беше… пари и слава… О, музика, да! Мммм, не, не. Музика? Не. Музиката, разбира се, е причината да сме тук. Причината, поради която сме тук, чака. Когато излезем и свирим, няма нищо по-хубаво! Седейки в студиото, пишейки песни е мисъл за деня, в който ще ги изсвирим на живо. Това е за нас.

Помниш ли, може би си спомняш първото ви шоу в България, преди девет години… Какво ще е различно днес?

Джеймс Хетфийлд: По-малко хора? Хмммм… не. Повече хора, нали? Да, 1999-та беше миналия път, ако не се лъжа. Ами, още сме тук, все още сме банда, което е страхотно! Страхотно е да можеш да се върнеш, когато си казал, че ще се върнеш. И да видиш повече хора, да свириш на по-голямо място, а и времето… не е прекалено лошо. (смее се) Имам предвид, самият факт да сме тук девет години по-късно… Някой банди не се връщат, някои банди се разпадат за девет години… Тоест, много неща могат да се случат за девет  години! Но фактът, че все още сме заедно и правим музиката, която обичаме и я даваме на хората е… е велик.

Какво е влиянието на Робърт върху новия албум? Внесе малко свеж въздух или беше тип, с когото не можехте да се разберете?

Джеймс Хетфийлд: Нееее, не е чак толкова свеж… Свежия въздух… (повдига си ръцете и се смее) Яде мексиканска храна, сещате се… Не, не, не, не… Той… Свирили сме заедно, Metallica и Suicidal Tendencies, преди много време и ако тогава някой ми беше казал „Онзи тип там… ще ви е басист след 12 години.”, бих реагирал „Да, бе! Няма начин!” Той е толкова силна личност, той и Майк Мюър в Suicidal Tendencies, нямаше начин да зареже това! Те имаха нужда от него! Но никога не знаеш какво ще ти се случи в живота. Той е много, много спокоен, много уверен, чувства се комфортно… Всичко може да му се случи и той ще е добре. Той е много… Той и Кърк са много добри в това да седят отзад, докато ние с Ларс караме, накъдето и да отиваме. И е нужно да си определен тип човек, за да можеш да се довериш. Неговите способности - впечатляващи, приятелството му - невероятно, стремежът му, волята му да бъде по-добър и да свири, упражнява се непрекъснато, до три през нощта… Да, да, взима уроци по пеене, по фламенко китара…

Това ще го има ли в новия албум?

Джеймс Хетфийлд: Фламенко китарата? Фламенко китара за бас.

В “Death Magnetic”?

Джеймс Хетфийлд: Ами, че то е същото! Сериозно! А и той е толкова добър инструменталист.

Кажи ми някаква тайна за новия албум, която никой не знае.

Джеймс Хетфийлд: Хахаха… Каква тайна?

Ами много хора казват, че имате 14 песни… вярно ли е?

Джеймс Хетфийлд: Всъщност имаме 28 песни, след това трябваше да ги свием до 14 и после до 10, само толкова се събират. Така че има и други песни, които ще се появят някъде.

Какво те провокира да пишеш песни?

Джеймс Хетфийлд: Зависи, различно. Понякога, точно както и с музиката, ако имам свободен момент, сядам на дивана с акустичната китара и изведнъж нещо е там. И „Ох, трябва да запиша това!”, вадя телефона и „ок, ето  един нов риф: ню-ню-ню-мяу-мяу-уууу”… Същото е и с текстовете, понякога просто изскача и „О, тези думи звучат интересно заедно…” и просто ги записвам в ума си… в телефонния си ум (сочи си към джоба) и понякога, по-късно те изникват. Друг път просто ще седна и ще започна да пиша. Не, не да мисля, и започна като стихотворение и хей, тази поемка си е за себе си, на нас ни трябват текстове, нека се опитаме да приложим това... Така че има много различни подходи. Не ми трябва да съм на някой плаж в Хавай, не ми трябва да… Нямам някакво специално място, случва се, когато най-малко ми е до това.