Винаги добро шоу до доказване на противното или един финландски 10-ти ноември в новата "Арена Армеец София"
Една международна метъл вечер разтърси София в ноемврийската вечер на символичния
10-ти ноември. Банда от европейския юг и две от Севера зарадваха ценителите на
по-твърдия звук. Метъл историята на „Арена Армеец София” започнаха да пишат испанците
от Nahemah, които имаха нелеката задача да открият концерта и да повишат градусите сред
все още събиращите се фенове. Задачата, която бе изпълнена с променлива успеваемост,
но достойно.
Пабло Егидо и компания изпълниха залата с прогресив дет метъл с моментни по-меланхолични
и симфонични отклонения. Вокалът Пабло общуваше често с публиката, опитвайки се
да поразчупи атмосферата. С публиката заиграваше и китаристът Роб Марко, както след изпълненията си, така и по време на по-дългите инструментали. Подобни
моменти на изява на китаристите от групата имаше почти по време на всяка изпълнена
песен. Сетът на испанците завърши с все пак заслужени аплодисменти и Пабло се
раздели с нас като напомни откъде идва бандата и с пожелание да не забравяме Nahemah.
Така дойде ред на ледоразбивачите Leprous. Още с първите мигове от стъпването си на сцената норвежците приковаха вниманието
на публиката по неколебим начин. Началото беше повече от ефектно и енергично,
дим и тежък звук, съчетани с червено-черни костюми се преплетоха, за да разкрият
пътя на сякаш слизащите от Валхала норвежци. Още с първото си парче Leprous оправдаха името на страната си като една от най-развитите метъл сцени не само
в Европа, но спокойно може да се каже и в света.
След всяка песен на групата си казвах „Дано има и следваща!”, а хората започнаха
да се оживяват все повече, като често се чуваха скандирания между песните и по
време на изпълненията.
Ейнар Солберг, съчетаваше ролите на вокал и кийбордист, нещо което не може да се види често.
Гласът му леко и без проблеми преминаваше от чисти, симфонични вокали до пропит
с гняв рев, изпълвайки залата с подчертано скандинавска енергия. По време на инструменталите
обаче нещата излизаха от релси и „суровата” сила на мятащия се по сцената Ейнар
взривяваше не само сцената, но и публиката, след което норвежецът отново се захващаше
със синтезатора. Вокалът не пропусна да слезе и до публиката, където бе посрещнат
възторжено. За около 30-те или 40-те минути на сцената Leprous показаха какво е шоу, като покачваха градусите сякаш с всяка изминала минута.
Вокалите, които се изпълняваха основно от Ейнар, на моменти се поделяха с басиста
Рейн Бломквист и китаристите Йойстейн Ландсверк и Тор Одмунд Сурке. Леки проблеми с микрофона имаше Рейн в началото, но нещата бързо бяха поправени.
Групата разкри страхотен синхрон, като бяха изпълнени песни както от последния
им албум Bilateral, така и от по-стари издания.
Макар да нямам наблюдения от предишното им гостуване като подгряващи на Therion, когато Ейнар обяви края на сета на Leprous, единствената ми мисъл беше, че това е група, която си заслужава да се гледа
на самостоятелен концерт.
Кратката пауза отлетя, публиката ставаше все по-екзалтирана и виковете "Amorphis!" ставаха все по-чести и по-силни. Така около 22 часа на сцената се качи барабанистът Ян Рехбергер, а след него и китаристите Еса Колопайнен и Томи Койвусаари, баситът Никлас Етелявоури и накрая в ефектен сценичен костюм и разбира се с емблематичните за него дълги
расти, невероятния Томи Йоутсен.
Томи взриви публиката с появата си, като веднага се качи на специално поставения
за него подиум, изготвен сякаш от някой дърворезбар от фински епос и донесен чрез
някоя легенда от Калевала. Още по-интригуващ беше и микрофона на който пееше Томи.
Началото беше белязано отново с леки проблеми за китаристите, но и този път нещата
се разминаха бързо. Amorphis започнаха с парчета от последния си албум The Beginning of Times, издаден тази година, на който беше посветено и турнето им. Парчета като Mermaid, Greed Play, Magic and Mayhem, Alone и Sampo бяха само част от изпълненията, които нажежаваха атмосферата, карайки публиката
да пее и да крещи заедно с любимците си.
Amorphis направиха една разходка из цялото си творчество от първия албум до последния.
Vulgar Necrolatry беше подарък от първия им албум. Широкоспектарният подбор от песни на финландците
едва ли остави някой разочарован, като не бяха пропуснати никои от обичайните
заподозрени за любими песни парчета.
Дойде време за кратка пауза, по време на която тишината в залата беше нещо непостижимо,
хората скандираха "Amorphis! Amorphis!", като след кратко музикантите се върнаха на сцената за бис.
Финалът на концерта започна със Silver Bride, която накара феновете отново да запеят с Томи Йоутсен. Последва песента, която, поне в моите очи, отразява най-точно финландското
светоусещане, особено чрез силния инструментал на финала - My Kantele, парче любимо на голяма част от хората в залата, включително и на мен. Шоуто
завърши с House Of Sleep, която бе обявена от Томи за финална песен, карайки публиката да пее с цяло
гърло, като на моменти Томи обръщаше микрофона към тълпата, окуражавайки нелипсващия
и така всеобщ вокален ентусиазъм.
Към единадесет и половина, след като благодариха на публиката и обещаха отново
да се върнат, Amorphis се оттеглиха от сцената. Благодарим и ние до нови срещи! Kiitos!
